Името ми е Александър и съм на 27 години. Понастоящем живея и уча в Англия, но съм родом от София. След като завърших 2АЕГ изтеглих заем и заминах за Бирмингам, за да следвам журналистика. Условията не бяха лоши, но беше време, в което доставките от България на суджук, кисело мляко и лютеница бяха спрени. За пастърмата да не говорим. Проблеми на границата. Момичета имаше, но рядко. Имах няколко Дейзита-Мейзита, Мадлени, Анабели даже и Гичка. Но Гичка закъса с парите и бързо-бързо се върна в България. Тя имаше разбит портфейл, а аз...разбито сърце. Разбира се, не по нейна вина. Гичка е твърде простовато име за господарката на моето сърце, а аз си падах по засукани мадами. Sophisticated, както биха се изразили англичаните. Но нека не се отклоняваме от главната тема. След 2,5 години прекарани в Англия и няколко хиляди паунда student loan, плюс дълговете ми към химическото на деветдесет и трета улица, аз реших да сменя своето поприще. Три месеца преди края на последния семестър си стегнах куфарите и заминах за Аляска с идеята да стана animal behaviorist. Нещо между Стив Ъруин и танцуващия с вълци. Естествено, нeпритежавайки нужната квалификация, аз и моите мъгляви познания относно поведенческите особености на животинските видове в Аляска, придобити пред телевизора  в петък вечер със студена бира в ръка, гледайки с нескрито любопитство Animal planet (не, че не ме канеха по купони - просто бях много засукан и отказвах да се появявам сред плебса), бяхме пренасочени отново към Англия в търсене на нужните познания. Записах се в един университет в Лондон, но още след първите лекции за животинските клетки, микрофлората и репродуктивните органи на козата, разбрах, че и това не ще да е моята съдба. Но какво пък толкова, така или иначе целият свят е устроен на принципа проба-грешка. С още няколко хиляди паунда причислени към общия заем, седнах под едно черешово дърво в "Кенсингтън Гардън" и започнах да размишлявам. Не след дълго нещо ме халоса по главата и след неуспешния опит да ми пробие черепа, нагло тупна на земята до мен. Погледнах - орех. Изсумтях недоволно и все така осторожно продължих размишленият си. Тогава падна втори орех. Нищо. Трети орех. Пак нищо. Четв...погледнах нагоре: Една катерица ме замеряше с орехи. Що за необичайно поведение, винаги съм си мислел, че катериците са доста егоистични гадинки. Къде сте виждали катерица да черпи с орехи? Та това си е достойно за научен труд. А може би Господ ми даваше знак? Ами, ако катерицата беше вестителят? Нещо като гарвана при Едгар Алън По?  Изведнъж всичко ми се избистри, животът ми придоби мигновен смисъл. Това е – да размишлявам. Трябва да стана философ. Еврика.
Докато възклицавах бурно над откритието си, животното скочи от дървото в скута ми, погледна ме с кървясалите си гнусни очички сякаш исаше да ми каже нещо и се изстреля нанякъде.  Един истински философ  би предположил към небитието, но аз като начинаещ такъв сметнах, че се е запътила да проси пред най-близката бутка  за ядки.
Проряза ме силна болка и се строполих в калта. Опитах се да се надигна, но нещо силно ме притискаше към земята. Гравитация? Не, не можеше да е това. С голямо усилие успях да извърна очи към тялото си. Дървото беше паднало отгоре ми...
Не катерицата беше се отправила към небитието, а аз.

***

Виждах светлината. Противно на хорските приказки обаче бях парализиран и не можех да вървя към нея. Пусто дърво. А твърдят, че смъртта освобождавала. Освобождава дрънци, без резачка нищо не става. Странното беше, че и светлината не искаше да върви към мен – Чш, алоооооо, ти приказката за Мохамед не си ли я чувала, бе? Планина, светлина – то все едно и също. И тогава започнах да усещам боцкане. След това боцкането започна да се усеща като рязане. Чудесно, правят ми аутопсия, а аз още не съм се възнесъл на небето. Шефе, седи малко, бе, ако твоят график е претъпкан, то представи си на Свети Петър какво му е. Да беше изчакал ден-два с аутопсията. Леда ли ти свърши?  Усетих нежното ухание на разцъфващи рози. А, да, забравих да кажа, освен че съм мъртъв съм и поет. Та миризмата на розите най-вероятно индикираше близостта на райската градина (или на Шанел № 5). Усетих порива на вятъра. Бавно размърдах пръстчетата на краката си, а после и на ръцете. В ушите ми кънтеше планинско ехо. Първоначално ехото бе някак неразличимо, но след това думите се избистриха в главата ми. Гласът беше дрезгав, плътен и някак отегчен:

-Сестра, затвори вратата, че тука стАна течение. И дай двойна доза анестезия, че тоя е тръгнал да се събужда.

***

Като при борбата на доброто и злото, светлината и тъмнината, ин и ян, ин победи. Тамън да прекрача прага на райската градина, която между другото си представям да е пълна с цяла тумба Еви и то без листенца, тъмнината ме обгърна и малко по-късно същия ден се събудих  в Райкландската болница. Вместо маргаритки, усещах миризма на пот. Вместо две прекрасни Еви, от двете ми страни лежеше по един военен полицай. При всичките пари, които се наливат за здравеопазване и осигуровки бях принуден да деля стая с още два пора. А най-ясният знак за упадъка на системата беше хирургът българин. Българинът хирург. Българинът. Видите ли българин в една система, то тя задължително е прецакана. Или в най-скоро време ще се прецака. Качествените хора като мен бяха малко. За душата говоря, в момента тялото ми беше достойно за рекламация. Проблемът беше, че не знаех от кого да я искам – майка си или Господ. Левият ми крак бе покрит с гипс и вдигнат нависоко, а на врата си имах яка, която пречеше да си въртя главата. Боляха ме и ребрата, ако все още имах такива. Не ми трябваше особено много мозък, за да разбера, че и те са счупени. Потънах в униние, докато в главата ми изплува картина от детството. Бях на шест. Родителите ми (и двамата лекари) вероятно си бяха наели стая в долнопробен хотел за два часа, както всеки петък вечер и ме бяха оставили на произвола на лабрадора ни. Оставен сам на себе си (и на лабрадора) аз започнах да ровичкам из нещата на нашите и да се чудя какво да правя. Не след дълго попаднах на един учебник по анатомия и един за тънкостите при правене на операции. Разлиствайки ги попаднах на картинка на ребро, което е продупчило бял дроб, а някъде отдолу се мъдреше текст, в който пишеше нещо за летален край. Картината се изпари и аз отново се върнах в действителността. Господ за втори път ми изпращаше знак.

***

Веднага след видението помолих чичката от лявата ми страна за телефон и позвъних на един авер от факултета по психология. Казваше се Джордж и беше най-близкият ми приятел. Всъщност единственият ми приятел. След тридесет минути той цъфна пред болничната стая с печална усмивка и плахо пристъпи към мен. Думите бяха излишни. Всички знаехме какво следва.  Джордж кимна с разбиране и ми даде да разбера, че ще уреди всичко. Той издърпа книгата на Фройд изподмишнишницата си и ми я подаде. Беше безполезно, но аз все пак я разгърнах. Истината ме удари като мокър парцал в лицето. Нямаше никакво съмнение във фалическата форма на реброто и неясната сянка на женски репродуктивен орган приел формата на бял дроб. Имах бясна нужда от секс. Откакто съм в Лондон  единствената жена, която ми е обърнала внимание е деветдесет и осем годишната ми хазяйка. Така де, веднъж ми свари чай.

***

Три дни по-късно бях изписан от болницата. Оказа се, че ребрата ми не са счупени, а само леко натъртени. На кракът ми нищо му нямаше, беше гипсиран по погрешка. Хм, българи.  Свалиха ми и яката.  Беше около обяд, а денят беше двадесет и пети декември. Коледа. Както вече споменах, Джордж обеща да уреди всичко и вече очаквах проститутката да е на път. И преди да започнете да критикувате избора ми на жена искам да кажа само едно – трудно се намират Гички в това време. Лихвите се вдигнаха, румънците започнаха да се сипят като бълхи от помияр. Не остана хляб за българските момичета.
На вратата се почука. Реших да изненадам приятно девойката и да й отворя гол. Гелосвам се, разсъбличам се, тая звъни на пожар. Ега ти нетърпеливката. Явно тия по новините на BBC са прави, нивото на безработицата осезаемо е скочило.

-Чаай, ма,  ейй ся щи отворя.

Викам аз, докато си впръсквам малко STR8. Пуу, тая по-загоряла от мене, бе.
Докарах се и тръгнах с весела стъпка към вратата. На стария грамофон на бабата вървеше Синатра.
С неприкрита възбуда отварям....отсреща ми стои куриер. Мъж. Със средноголям пакет в едната ръка  и папка с документация в другата. Изнервената му от чакането физиономия мигновено придоби шокиран вид. Мисля, че човекът попадна в емоционална въртележка – раздразнителност, шок, учудване, смут, присмех. В момента, в който погледна надолу – присмех. Чувствах се като коледен пудинг на великденска трапеза.  Взех вазата от етажерката до вратата и скрих достойнството си с нея. Куриерът с почервеняло от смях лице като при отравяне с люти чушки ми подаде пакета, подписах се, той понечи да си тръне и аз затворих врата. Чух сподавения му смях, докато слизаше по стълбите. Какъв кретен.  Някога един мой преподавател - доцент по философия беше казал, че който се смее на такива неща или никога не е правил секс, или не му се получава. От тази мисъл веднага ми стана по-добре. Чувство за превъзходство се настани в стаята. Реших да отворя доставения ми пакет. Вътре имаше списание Плейбой, чифт кадифени ръкавици и бележка:

Съжалявам, момичетата не работят днес.

За сметка на това ти купих малък коледен подарък, с  който да преживееш довечера.

Весела Коледа, приятелю.

Джордж

Захвърлих пакета на леглото и седнах до прозореца. Без семейство, без гадже и без проститутка. Смених плочата на Синатра с една на Майлс Дейвис – „Нещо като тъга” и запуших.


***************
Бих се радвала да чуя мнението на прочелите го. :)